За книгата
Навън е хладно - рече келнерът. - Няма значение, добре е. Вън бе наистина хладно, духаше вятър, но можеше да гледаш Алпите. Планината се издигаше, току-речи, веднага зад отсрещните къщи, масивна и непристъпна, затулила с ръбестите си грамади половината небе. В сините сенки на склонове зъзнеха борови гори, по стръмнините бяха надвиснали влажни зелени канари, а още по-горе, високо над разкъсаните облаци, синееха снеговете. След хаоса на зъберите и скалистите вериги улицата на градчето изникваше в котловината като неочаквано гнездо на реда и човешкия уют. Прясно боядисани розови и кремави вили, барове с червени навеси, грижливо подкастрени дръвчета. Дори старинната готическа черква в дъното на улицата изглеждаше прилежно лъсната и почистена от праха, като украшение в гостна. Келнерът ми донесе кафето, направи още някаква бележка за студа и се прибра. Наоколо нямаше никого. Почти никого, защото на съседната маса възрастен мъж седеше пред чаша димящ грог. "Човек на ракията" - помислих, като поглеждах сбръчканото лице и хлътналите размътени очи. - Лошо време, нали, господине? - рече непознатият, като забеляза, че го гледам. - Какво искате, есен е - промърморих. И от любезност добавих: - Вие тукашен ли сте? - Да, тукашен. Всъщност французин съм, но понеже от трийсет и пет години живея тук, може да се каже, че съм тукашен. - Сигурно приятно се прекарва в това градче. Алпите, въздухът... - Отдавна ли сте пристигнали? - Тази сутрин. И довечера заминавам. - Е, тогава за вас ще бъде приятно. Тук става скучно от втория ден. А по-нататьк е съвсем отвратително. Алпите, вярно е. Обаче хората... - Че какво им е на хората? - Нищо - усмихна се криво непознатият. - Хора като хора. Той поразбърка с лъжичка грога си, отпи малко, за да се увери, че не е горещ, и после го обърна наведнъж. - Едно само ще ви кажа: не съм виждал по-алчни същества. И кожата си биха продали, стига да е на добра цена. Келнерът отново се показа: - Някой плаща ли? - Никой не плаща. Донеси ми още едни грог. - Не мразят парите, тъй ли? - Да мразят! Че те само за това живеят. Свили са се в тоя трап и чакат жертви. Всеки стиска малкия си фокус: кафеджията тук печели от Алпите; оня на ъгъла лапа от изгледа на катедралата: собственикът на "Златен елен" ни привлича с виенски котлети, а домакинът на "Златна рибка" с красивата си жена. Не ги знаете вие тия хора. Какво мислите, че правят в тоя миг? Живеят? Радват се? Скърбят? Нищо подобно. Чакат. Цял ден само чакат. Чакат прибирането на касата. А, тогава тия флегми най-сетне оживяват. Особено ако приходът е добър. Ако приходът с добър, господарят ще се разтопи от блаженство, ще изпие чаша вино повече и ще се въргаля с жена си по кревата като на млади години. Келнерът беше донесъл грога и стоеше до масата..... Корици: Меки
Моята непозната — Богомил Райнов. Издателство: Христо Ботев. Година: 2003. Език: Български. 554 страници. Състояние: Отлично.