За книгата
Литературно-критическите и литературоведските текстове, които Стоян Каролев създава през трите десетилетия - от края на 50-те до края на 80-те години, убедително утвърждават мястото му в националния литературен процес. Пътят на неговото професионално израстване и съзряване започва от "Замисъл и образ" (1959), минава през "Въпроси на художественото майсторство" (1963) и "В света на прозата" (1968), за да достигне висотата си в двете монографии - тритомника за Пенчо Славейков и книгата за Емилиян Станев. В създаването на тези трудове авторът е впрегнал в едно най-силните страни на своя изследователски стил - вкуса, интуицията, въображението на критика с премислената систематичност на научната методология. Намерил в литературния портрет на голям писател жанра, който най-пълно разкрива изследователските и интерпретаторските му възможности, той възнамерява да напише книги за Гео Милев и Димитър Талев, в чието творчество вече сериозно е навлязъл. Противно на намеренията си, започва мемоарната книга в две части "Мигове от течащото време" (2001, 2004). Ръководело го е навярно убеждението, че на този етап от духовния и творческия си път така трябва да изпълни предназначението си, надявайки се, че смисълът на преживяното е нужен и за днешния ден. Именно с оглед на поуките, той иска да разкаже не толкова за постиженията, колкото за своите заблуди, грешки, поражения, защото съзнава, че не всички са дан на времето, на външните условия. Като голяма личност поема собствената си отговорност на участник в определен период от общественоисторическото и културното ни битие. "Моята задача не е изследователска по същество, а преди всичко мемоарна" - уточнява авторът, но заглавието със своята концептуалност настройва за повече планове; то създава асоциации за Бергсон, за "траещото" в паметта време, за Николай Бердяев, според когото течащото време върви по хоризонтала, то е историческото време, а миговете - по вертикала; те бележат екзистенциалното време. Само в светлината на тези вътрешни преживявания субектът може да оцени себе си, да достигне до познание и самопознание. Превърнали се в духовно съдържание на жизнения опит, "миговете" дават цената на преживяното. В такава връзка по конкретен случай в мемоарите е изказано следното откровение: "Това, разбира се, не е никакво събитие, според обективните общи критерии. Но ето, че за мене е било, щом съм го запомнил за цял живот. А спомените са субективен жанр." Вторият том на книгата започва с идването в София, където Стоян Каролев се записва за студент по славянска филология. През това време той вече е формирал устойчиви черти на своя светоглед - възприемането на битието откъм двете му страни - в неговия драматизъм, но и с вяра в прекрасното, което открива в човешките взаимоотношения, в общуването с природата и с книгите, в стремежа към лични добри дела. Тези черти ще определят насоката на последвалото идейно-естетическо развитие. Като търсещ младеж, който иска "да научи нещо не толкова в нравствено-социалната сфера, а в другата, мистичната, свръхземната, космическата", той е привлечен от беседите на Петър Дънов. Съприкосновението с дъновизма има своите външни мотиви - приятелят му Веселин Павлов и неговата майка са дъновисти, но по-важни са вътрешните предпоставки - родствени са му проповядваните от Дънов идеи за братството, за действената взаимопомощ, култът към природата, издигането на разума, на волята като най-висши човешки добродетели. Въпреки че не отчита някакви дълбоки следи на дъновизма в светогледа си, Стоян Каролев оценява непрестанните усилия на Дънов "за просветляване и разведряване на човешката душа", а за последователите му проницателно пише: "Имаше нещо, което стимулираше жизнеността им, жизнерадостта им, доброто настроение, сякаш знаеха някаква тайна, която се отразяваше върху лицата им и привличаше." (В тази връзка си спомням един от разговорите ми с Блага Димитрова. Било е, струва ми се, през 1998 година. Стана дума за проф. Стоян Каролев, неин приятел от студентските години. Тогава писателката с някакъв особен патос произнесе: "Само миналите през дъновизма имат толкова чиста кожа." Имаше предвид силното нравствено излъчване.) И ако все пак студентът Стоян Каролев остава дистанциран от дъновизма, то е главно от неговия "религиозно-философски идеализъм", смутен е от "фантастичните одухотворяващи хиперболизации", от изискването на Учителя "да му се вярва без разсъждения, както е в религиите изобщо". Вглеждайки се в облика и в поведението на дъновистите със стремеж да разбере "как вярата осенява, обладава човешката душа", той всъщност мисли и за собствената си умонагласа, за човешката си природа, в която властва рационалното мислене. В късното стихотворение "Пленница" (1969) е представен драматично изживяваният конфликт между душата "пленница" и гнетящата роля на разсъдъка: "Все ти и ти/ ум ясен, ум логичен и жесток/ цариш в речта ми - като страж стоок/ ти бдиш и пазиш нейната невинност." Корици: Меки
Мигове от течащото време. Книга 2: Спомени и наблюдения — Стоян Каролев. Издателство: Захарий Стоянов. Година: 2004. Език: Български. 342 страници. Състояние: Отлично.